...- Има зад гърба си един неуспешен брак - чувам след себе си. И сега като съм в брак колко е успешен? Или само това, че съм в брак е достатъчен успех? Колко лицемерие има в един брак, само "небракувалия" се няма как да знае.
Бракът - това е особен вид съюз, по правилата на който трябва да спиш с врага си.

Безобидната детска закана "Ще ти счупя яйцата!" вече трябва да е разписана в НК и да се преследва от закона.
(ето защо децата ни се раждат обременено нещастни)

Беше началото на учебната 82/83.
Беше ни скучно в училище. (Учебниците с Иза ги изчитахме по диагонала още през лятото.)
Тя глътна карфица. И я взеха в болницата.
Повъртях се следобеда, че и на следващия ден. Скука, не ще и дума.
Отивам на свиждане, а там, в болницата, пълно с познати.
Ех, как лошо влияе адаптивния септември на здравето. Кой от отпуск, кой от ваканция...
...На мен ми казаха, че и лъжица да глътна, в къщи ще я чакат да я "изтропам". Ама к'во ми трябваше доктор да питам кое как се гълта...Всичко се учи в крачка. В хирургията една "стихия" им стигала за момента. Ех, така като ми кажат, нали съм Козирог, най ме амбицират да дам всичко от себе си, за да им докажа, че не те са шофьори на влака. След едно такова "навъпреки"след години време, се самонавих да се омъжа. И то два пъти! Засега. :)))
...Че като ме хванаха вечерта към 7 едни болки, ама болки да видиш, апандеситови още. Този път си вързах работата отдалече. Докато бях на свиждане в болницата разпитах словоПохотливата санитарка - тая жена, докато говореше намигаше, мъжко, женско, не подбираше, как боли апендикс, същата тая, дето после ни даде ключове за вратата на отделението. Лелята си падна по нас двете, щото й купувахме "Феникс". Боже, колко евтинопродажна е била винаги съвестта, а и не само, на българина?! Щяха да ме оперират по спешност. Но откъде ми щукна да им кажа, че съм циклична и отложиха операцията, но ме оставиха в отделението за наблюдение. Е, те, това чаках!
Горките ми родители!
..................................................
И така изкарахме две седмици. Две луди седмици. И купонни нощи - по нощници в дънките и право в "Дупката" на Безистена. Източната. Там беше сервитьор готиния Николай. След време стана областен управител.
Еее, малко ме опъваха конците, ама и на Иза не и беше добре - глътна втора карфица, за да "боледуваме" заедно. И втора седмица беше само на картофи, но не ги ядеше, за да забави изхвърлянето на копието, с което беше замезила. Даваше ги за подкуп на един диагностицирано луд, който си беше сцепил главата с тесла, щото го държали в Х.Димитрово ведно с по-ненормални от него. Негова гледа точка. Иначе казано и той беше дошъл да убие скуката. Та Изабела го захранваше с различни капричозета на картофените кулинарни фиести, за да крещи към 5 - 5 1/2 ч. всяка сутрин. Луд, луд, ама като подходиш както трябва лудия на шибойчна вейка капка вода може да ти докара, че и чашата да ти напълни с нея - нужна ни беше суматоха, за да се прибираме незабелязано.
И при мен се "получи" усложнение. На седмия ден от престоя ми в хирургията и на четвъртия след операцията ми, ден преди обещаното ми, но нечакано изписване, от смях ми се спраскаха три от петта шева. Шиха ме наново. Та ми боднаха и дренаж...за разкош...и за по-дълго пребиваване в болницата. Д-р Новаков, лекуващия ни, се беше видял в чудо, завалията.
Двамата млади хирурзи тогава, Б. и Р., бяха посветени в плановете ни за удължаване на ваканцията, ама се правеха на умрели хамсии. Нали бяха още аджамии. Пичове бяха и двамата. И още са! Арабии момчета! Преди време "поверих" хернията на дъщеря си на единия, а неотдавна и сцепената устна на сина си на втория.
.................................................
След няма и две години време бащата каза: - Никакъв ВИТИЗ!
А Надето ме пасеше: - От където и да те погледна, все си вътре! А на нея тогава можеше да й се вярва на 100% . И ножа и хляба буквално бяха в нея...
Ама аз нали все по остриета залитам, та пак на пика заложих...
................................................
Колкото пъти съм била послушна дъщеря, толкова пъти фрапантногробни грешки съм правила.
Деца, не слушайте родителите си! Те са грохота на минали епохи.

Бях пъстърва - налетях се...
Бях лястовица - наплувах се...
Когато бях змия все нахапана замръквах.
И слоница съм била - нищо не запомних.
Най ми бе добре когато мравка бях.
Когато бях мравка - царица бях!

 

Що не разберете?,
Че в тази държава всичко е иЗмитация,
(както казваше старата, неука моя съседка -
туркинята баба Вилдан още през '88-а).
Имитация е всичко от раждането до прахта ни.
А в промеждутъка - имитираме дейностти някакви.
Че и чувства!
Не живеем нашия живот,
А този - вменения.
И оттам тръгват болести, груст
и още ред нежелани вълнения.
Стачка ще правим!
Да, ама после.
Нека първо забием камата на другия.
В група не ставаме - това е кодирано!...
Можем само групово да се иЗмитираме.

Самота



Самотата отново премина

По малките улици 

                       на моето Лято.

Погледна унилата Есен

И тихо прошепна:

- Аз съм твоята Зима!

Мълния

Падна гръм. Синя мълния близко премина.
Стана синя самата земя.
Аз усетих под тънката мокра коприна
Как безпомощно ти занемя.
И не каза устата ти думите
                                    хладните.
И ръката ти стана добра.


Нека даже над нас тази мълния падне,
Дето с тебе отново ни сбра.

* * *

Едно сърце
И толкова звезди
В нощта самотна!
Едно сърце
Прегръдката на вятъра усеща
И се вълнува
Под небето
                      земно.
Едно сърце -
Хралупа съща,
Гнездо на гълъби
Недолетели!

Ода за тоалетната
                                   
                                     на Светлана


О, храм на кефа облекчаващ,
О,Божи храм на блаженство -
Вратата твоя щом отворя
В миг бликва в мене мъжество!

Със сетни сили се напъвам,
Но своя дух не губя аз -
С енергия сифона дърпам 
И слушам медния му глас!

И тръгвам си с една надежда -
Отново тука да се връщам
Върху гърнето пак да седна
И вестника да заразгръщам.



                                                      учебната'81/'82
                                                в тоалетната м/у два часа

Очакване


И пак ще те търся с фенерче
                                        от диня
С изрязани полски цветя
В този град, опънал безброй 
                                  петолиния
И врабци върху тях...



И пак ще те търся с фенерче 
                                        от диня 
И пак ще го духа свиреп
Този вятър, родил се от моето 
                                                 име
В малка песен за теб...



И отново, отново ще паля 
                                        звездите
Със свещичка от детска елха-
Докато горят и изстинат мечтите
В този есенен град.



                                                   септември '82

* * *

И ако някога извикам...
Не,
вече няма да викам.
Искам тук да остана,
за да бъда полезно-досадна.

И ако някога пак извикам...
Не,няма да викам - никога вече!

Когато крещя не ме чуват...

Тихо,
Мълчайки, ще ме поеме вълната
Навътре -
там, само рибите где се потайват
                                               и слушат.

................................................................

Горе е много светло и жарко.
Долу е много студено и тъмно.
А аз съм само човече невзрачно -
пулсиращо и толкова земно.

  
                                                   
                                                   в памет на
                                                   Маша Вирхов
                                                   03.08.2011г.

 Вечерта,
                 неподготвена,
                                           в тежко черно се приготвила.
Утрото го няма - 
то просто не дойде.
Успано,
запиляно нейде отиде.


Дните ми, заспали,
Те,
         така прискачат се. 


                                       
                                        откриха трупа й на 
                                        02.08.2011г.            

* * *


И ако някога извикам:
   "Спрете Земята, искам да сляза!: -
не ми вярвайте.

Аз няма къде да отида.

- Сред безкрайния Космос?
- Много е скучно из него!

- Сред звездите?
- Трудно е да си звезда!

- В рая?
- Не бих понесла дядо Господ!

- В ада тогава?
- :) Вече няма места...

Но ако все пак извикам
                     
                             отчаяна:
   "Спрете Земята! 
                                   Аз искам да сляза!",

Вие,
        да,
              Вие,
какво
           ще направите?


                                                                    11.10.1983г.

* * *

Ще се превърна в цвете,
За да ме милват ръцете ти.
Ще се превърна в песен,
За да ме шепнат устните ти.
Ще се превърна в обич,
За да бъда в сърцето ти.



                                                            

   Присъствие
  

   Мен винаги ме е имало.И напразно се опитваш да ме убедиш, че съм само на седемнадесет.
   Спомням си, че бях череша в двора на старата къща. Хлапета се катереха, падаха, криеха се напролет в цъфналите ми клони и палеха скъпоценните фасове. Смъркаха бавно и важно, а после дълго кихаха и кашляха. Бесеха котки, правеха щабове на тимуровските команди, играеха на мъж и жена, а бабите чакаха отдолу да тупнат от клоните, за да ги напляскат.
   А после ми се хареса да бъда витрина. Беше шумно и весело, и бляскаво. Мереха обувки, разнасяха топове плат, кимаха си манекени и хора.
   Един ден пред мен спря момче. И то какво момче! Порозовях цялата, слънцето се плъзна по страните ми. Какво да му предложа, за да остане повече, да не си отива?...И изведнъж видях, че погледът му минава някъде встрани и той не гледаше влюбено в мен, а се оглеждаше. Завъртя се самодоволно и продължи.
   А играта на старост? Не ме ли позна в най-пустия прозорец на моя град? Самотна, мрачна, вперила очи в улицата. Бях превърнала очакването в спомен и живеех в легендарно, ничие време. По сто пъти на ден ми се причуваха стъпки. От години никой не се беше докосвал до черчеветата, до кепенците ми. Жадувах за ръка, която да дръпне дръжката. Стоях в мрака и тишината се стелеше заедно с праха по перваза, а аз сънувах буря. Да зачука дъжда по мен и капките тежко да се стичат и никой да не разбере, че плача. Да трещи, да гърми, да се удрям в стената, да ме заболи, да се счупя и на късчета да докосна земята. А после изведнъж да стане тихо, да грейне слънце и кръвта ми бавно да се върне по вените.
   И телефон съм била, на който се молят да звънне; Писмо, което не чакат; Светофар, дето мига само на момчетата; Бележник, скрит в джоба на палтото...
   Умирам на всеки залез...Вдигам ръка на "STOP" и продължавам в нощта.
   Уморих ли те? Виждам, че скептично се усмихваш. Ти познаваш ли всички тях? Избра ли  си истинската? Тръгваш си и е тъжно...
   Ти не знаеш и никога няма да узнаеш, че когато идваш при мен, автобусът с който пътуваш, съм аз, дървото, което ти кима, това пак съм аз, звънецът, на който звъниш, момичето, което се втурва към вратата..., това всичко съм аз.
   Мен винаги ме е имало, а ти все отричаш.


                                                                                                                       12.11.1983г.